Лоялността, която ни пречи да пораснем
Когато да бъдеш себе си означава да разочароваш някого.
Понякога най-трудното в порастването не е да се отделим от хората, които обичаме, а да понесем възможността, че с избора на собствения си път можем да ги разочароваме.
Можем да бъдем самостоятелни, уверени и успешни в много области на живота си, но да изпитваме силна вина, когато поставим граница в отношенията си. Когато кажем „не“. Когато поискаме нещо различно. Когато престанем да бъдем човека, когото другите са свикнали да познават.
Защото отделянето невинаги означава физическа дистанция. Понякога то е вътрешен процес, в който започваме да различаваме собствените си желания от очакванията на значимите за нас хора.
В отношенията ни съществуват множество невидими правила.
Да обичаш означава да не нараняваш. Да бъдеш лоялен означава да останеш. Да си добър партньор означава да отстъпваш. Да си истински приятел означава винаги да си на разположение. Да си благодарен означава да не разочароваш.
Никой непременно не е изричал тези правила. Понякога те се изграждат постепенно — през споделени преживявания, очаквания, премълчани разочарования и начини, по които сме се научили да запазваме близостта.
И така можем да започнем да преживяваме собствените си потребности като заплаха за отношенията.
В системната психотерапия понятието за невидими лоялности, развито от Иван Бозормени-Над, ни помага да разберем как връзките ни са пронизани от усещания за дълг, взаимност, справедливост и принадлежност. Макар концепцията да е свързана преди всичко с междугенерационните отношения, въпросът за лоялността има значение и за начина, по който изграждаме и поддържаме други близки връзки.
Понякога оставаме в отношения, които вече не ни удовлетворяват, защото си спомняме колко много сме получили в тях. Друг път премълчаваме несъгласието си, защото се страхуваме, че различието ще бъде преживяно като отхвърляне.
А понякога продължаваме да изпълняваме роля, която отдавна ни е станала тясна, защото не знаем как ще изглеждат отношенията ни, ако престанем да бъдем онзи, който винаги разбира, отстъпва, спасява или остава.
Тогава се появява един болезнен вътрешен конфликт: ако останем верни на очакванията на другите, рискуваме да се отдалечим от себе си. Ако изберем себе си, можем да преживеем този избор като предателство.
Hо дали принадлежността и автономията непременно трябва да се изключват?
Мъри Боуен разглежда способността да запазваме собствената си позиция, докато оставаме емоционално свързани със значимите хора, като важна част от диференциацията на Аз-а.
Да бъдем различни не означава непременно да бъдем далечни. Да поставим граница не означава да отхвърлим другия. А да признаем собствените си потребности не обезценява потребностите на човека срещу нас.
Разбира се, не всяка връзка може да понесе промяната. Понякога, когато един човек започне да се държи различно, това нарушава установеното равновесие в отношенията. Другият може да реагира с тревога, съпротива или разочарование.
И точно тогава става трудно.
Защото промяната изисква не само смелост да заявим себе си, но и способност да понесем, че другите невинаги ще бъдат доволни от това.
Може би психологическото порастване не е моментът, в който преставаме да се нуждаем от другите.
А моментът, в който започваме да разбираме, че можем да ги обичаме, без да се отказваме от себе си.
А възможно ли е да останем верни на хората, които обичаме, без да изневеряваме на себе си?
